Защо стиха избрах, а не картина?

Чувства разностранни в мен...

В какво измервам щастието си кажи?

Като, че ли добре ме ти познаваш...

В усмивки, залези или в слънчевите дни?

Защо мълчиш и дума не изказваш...


Колко време трябва ни да се познаваме?

Три години или цял живот...

Какъв е критерия да се доказваме?

Може би човек трябва да е робот...


"Липсваш ми", "обичам те" и тъй нататък,

ала все далече си и само го повтаряш...

Къде си в днешния ми ден, тъй кратък?

A не в слушалка само с мен да разговаряш...


На силна се преструвам в този миг,

но аз си зная колко ми се плаче.

Не зная, как написах този стих,

но сигурно, защото съм глупаче...


Замислях да си "постна" стиха анонимен,

но четох някъде и за страха,

та аз не съм човек безимен,

не искам да се скрия зад смеха.


Свободна съм и чувството си изразявам,

дори под формата на рими,

олекна ми и пак се вдъхновявам,

че даже и намирам синоними :)


Поезията бях я аз забравила,

но всеки път изпитвала съм нужда,

когато с нещо все не съм се справяла

да пиша, защото ме събужда!


И ето днес възкръснах с аматьорски стих,

макар елементарен, с него се почувствах жива.

Нощта си тягостна аз осветих -

на пълнолуние, и съм щастлива :)


Евгения Тотева

Фото книги от

0 коментара: